Блъскаше се татко от зори до късен мрак.
Изкарваше за хляб и за дрехи той едва.
Всяка вечер татко тъжен бе, но все пак млад,
С грапави ръце милваше ме без слова.
Не усетих аз, залисан в своята игра.
Как пораснах аз, а татко остаря.
Знаех аз, че мама беше зле.
Може би знаеше това, тя сама.
Щом я взе, черната земя,
татко през сълзи бога прокле.
И осъмваше на своя стол сломен от скръб.
И мъката преви без милост неговия гръб.
Помня онзи ден, в който каза той: "Ти си голям.
Сигурен съм аз, че ще се справиш сам."
Всяка нощ, когато милвам своите деца,
дочувам тъжен аз пак татковия глас.
Всички думи в мен са живи и татко в тях е жив
и вярвам, че чрез тях в живота аз успях.
Аз си спомням всяка дума и татковия глас
звучи във мен сега и във всеки труден час.
Всички думи в мен са живи и татко в тях е жив
и вярвам, че чрез тях в живота аз успях.