АтилаНе

(Куплет 1)
Изкачвах стръмна пътека, бездна бездънна беснееше долу.
Без дъх нощем зъзнех, щом съмне, забързвах нагоре.
С въже, изтъкано от изкупление ново
достигнах върха: на него здание огромно.
С последни сили отворих тежката порта,
вбесен висях - моята сянка стои на трона.
В яда си замахнах с меча, но тя имаше броня.
Стори ми се далече - аз тръгнах да я гоня.
По коридора тичах, дращех и хапех стените.
Лава бях и се стичах, вкаменявах сълзите.
Една след друга обикалях из стаите скрити,
след мен пусках трохите на писъците тихи.
Накрая стигнах до стаята огледална,
а там в отражението бе моята сянка.
Удар с меча ми я направи на части стотици,
летящи стъклата превърнаха се в хищни птици.
Заслепен от перата им паднах на колене.
Можех всичко да върна, ако бях казал:
"Не!"
(Припев)
Егото заблуждава,
гняв очи замъглява,
на колене поставя,
ако не кажеш...
Суета управлява,
а тя е само сянка,
кара те да забравяш
кой си всъщност...
(Куплет 2)
Слизах по склона на стръмна пътека, бездна с усмивка отдолу
гледаше утехата в очите ми след този поход.
Нощем палех си огън, денем слънце в поглед носех.
Един ден спрях и отворих до себе си писмото.
Пишех за тъмни стаи, гневът заблуда дал ми,
силен вик, той бил граден, мислите ми - лешояди.
И разума ми къс по къс напълно изкълвали.
Накарал съм ги да бягат с бойните барабани.
На себе си пишех: "Не ги връщай обратно,
защото ще пострадаме и аз, и ти безвъзвратно!
Сега четеш това и забравил си явно
как от гняв ослепя, забравил си кое е най-важно!"
Отлитат тихо хищни птици във твойто небе,
когато спреш за малко и кажеш просто:
"Не!"