А пееше, как пееше душата,
докосната насън от любовта...
Прегръщаше до сутрин Музиканта -
нощта, разбита на безброй слънца...
Венчан е той докрай за самотата...
А може би, дори и след това...
Но всъщност, ориста на Музиканта,
е на таланта - вечната съдба.
Припев:
А, днес?... Къде?... Кога?... И кой го чака?
„Завинаги!“ - оказа се лъжа...
За гара „Щастие“ изпусна влака,
с цигулка онемяла под ръка...
Самотни струни... И сама цигулка...
А, някога бе обща песента...
В сърцето му със стръв на невестулка,
пирува ненаситна самота...
Припев:
А, днес?... Къде?... Кога?... И кой го чака?
„Завинаги!“ - оказа се лъжа...
За гара „Щастие“ изпусна влака,
с цигулка онемяла под ръка...