Преди хиляди лета, един на име Еклисиаст,
пратил подяволите всичките злата
и написал "всичко е суета".
Мъдреците са така.
Ако още го помниш, значи сигурно е прав.
А аз, роб на сребристата луна,
надвиснал над звездите ятаган,
не мигвам както тия светила.
Човекът по начало не излъчва ник'ва светлина,
не трепти нежно в семира и има причина за това.
Многолика е и зла, господарката ни от недрата.
Тъм излива се с цвят на вино и катран,
мазутен дим и дисонанс,
от проклетите с благословията ѝ завинаги съм аз,
да искам всичката и власт.
Стискам във ръка синия химикал,
т'ва мастило е оцветило всичкия ми свят.
Нито се отличавам, нито съм специален,
като всички щастлив съм когато имам любовта.
Цял живот я гоня да я изритам, да си тръгне.
Цял живот я гоня, да я пипна, да се върне. (x3)
Ако можех да се завърна,
щях ли да съм такъв човек,
с цялата ми болка и объркване?
Но не искам да бъда съжален.
Може би искам... само да бъда разбран
или просто искам да оставя завет,
нещо да остане след мен, е така да се вее.
Може би любовта е крайната цел.
Когато си готов да отнемеш живот в името ѝ.
Когато залогът е огромен, но ти би го удвоил.
Когато затворът в преизподня ти е мил водевил.
Само тогава е тя.
Любов, любов, ти ме прати във интензивното.
Ти ме давиш във виното.
Ти ме правиш чисто нов.
Ако не бях тоя човек, щях да се мразя.
Накрая се оказва, така или иначе това е цената.
Цял живот я гоня да я изритам, да си тръгне.
Цял живот я гоня, да я пипна, да се върне. (x4)