Georgi : Преди 8 месеца когато чух само гласа ти
откачих, в мен сърцето почна да бие бързо
докат говорим по телефона
разпитах за теб поне още 200 персона
и разбрах
че ти си жената за която си мечтах
7 месеца по късно разбрах
че всичко е било лъжа в тъмнина
скитах се, търсих любовта момиче с мен са подигра
не сам виновен ас виновна си ти
ще плаче с за мен ще ме търсиш запомни
и някои ден далеч ще си ти на хиляди километри от мен
боже прости за това което ти казах
стана реалност и така умирам всеки ден
затворен в тъмна стая проклет да е този ден
не знам кво стана защо трябваше да се окаже така
момче което обича да се окаже лъжа
но винаги е така любовта е било една игра
спомена само остава
Боби: Помниш ли, как някога си тръгна?
Помниш ли, как слънцето потъна
в своя кървав ореол,
величествено и безчувствено?
Гледахме го изумени и потресени –
сякаш любовта потъваше,
отнесена
от нашето бляскаво Вчера,
оставяйки ни в мрачното Утре.
Вярвах, че никога няма да съмне
и ще е страшно без теб във тъмното,
в ада на моите чувства,
в затвора на болката.
Чаках те в спомени и сънища.
Търсих еднопосочни пътища,
които да ме отведат при теб,
без връщане.
А душата ми се късаше
на хиляди парчета
и никой не успя да я закърпи.
Тя молеше за твоето присъствие.
Искаше гласа ти,
ръцете ти,
косите ти,
очите ти.
Стъпките ти искаше да чуе:
искаше със тях да дойде утрото,
но после свикна да живее
в мрак
и да понася безразлично болката.