Ти отмина, ти отмина, ти отмина...
Сякаш сън, сякаш сняг
сякаш дъжд, сякаш пролет и есен и зима.
Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпа синя.
Не прежалена тъжна жега
като яребица се за обажда.
И една ароматна дъга
почна лекичко да те възражда.
Аз се спрях, аз се спрях
и затворих очи вероятно, да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи
само сянката мина през нея.
Само вятъра, вятърът вейна една
пиле някакво изписука.
Ах каква, ах каква синева, синева
сме забравили, някога тука.
Синева, синева, синева, синева...