Мария НейковаСинева

Ти отмина, ти отмина, ти отмина.
Сякаш сън, сякаш сън, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга
може лекичко да те възражда.
Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,
за да мога да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи
само вятъра мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейне едва,
пиле някакво вън изписука.
Ах каква, ах каква синева, синева
сме забравили някога тука.
Синева, синева, синева.