Една истинска история за едно момиче,
Момиче, което любовта наричах
Момиче, което ме накара аз сам някакси да се закопая...
Да се давя в чувства, емоции, сълзи,
Любовта изчезна с трясък и ето болката кипи
И писна ми от всичко, писна ми от теб,
Писна ми и от лика ти и от сърцето ти във лед.
Ще зарежа всичко както ти заряза мен,
Без логично обяснение ме остави в онзи ден.
Но аз помня още чувствата си страстни, ТЕ
пазят жив спомена за мигове прекрасни.
Тогава бяхме аз и ти, исках да сме влюбени, сърцето ми
Препускаше и сваляше звезди, а ето ме сега отново душата ми препуска,
Любовта я няма и ето в драмата се впуска. А любовта лекува казват,
Любовта е дар, тя те измъква от тъмнината щом си сам.
Но къде е тя?
Къде е топлината?
Къде са усмивките, очите ти и цветята?
Къде си ти?
Къде съм аз, какво се случи с нас?
Вече не чувам гласа ти да мe вика всеки час,
Не го правя и аз, но ме разбери - все пак аз бях
Глупакът с чувствата нали?
И ето пак загледан в тебе да мечтая се намирам,
В часовете в училището просто транзитирам, защото
Мисля и мечтая си за теб и за съдбата и в бъдещето гледам, но
Не виждам светлината. Като паднал лъч, от падаща звезда, това
Беше ти за мен, а защо сега е тя? Какво се случи с теб?
Защо се промени? Къде изчезна момичето на моите мечти?
Незнам къде я скри, но знам че тя е там и зърна ли я само
Пак след нея съм заблян..
Да, знам че тя е там, често виждам я насън, говорим си
И смеем се и винаги е FUN.
И как по дяволите да обичам реалността когато любовта ми
е при нея - в съня. В очите й загледан съм, прекарвам часове,
все едно че гледам във очите на едно дете.
А, в душата й цветето продължава да расте, расте ли расте, но кога и то ще спре?
Кога ще я загубя, кога ли ще си тръгне, кога ще си отиде и няма да се върне?
Без нея не искам да да се връщам в реалността, а просто искам да остана...в съня.
И с демони страшни да трябва аз да се боря, със сенки ужасни и със лошите хора - не бих
я оставил (дори за ден), не бих я оставил както ти остави мен...
И от сънища в сънища с нея да скитам и в ями дълбоки дори да залитам и да падам и ставам и да се надявам да продължавам, за да не ставам!
Но утрото идва и аз се събуждам, а хаос е в главата, омраза в сърцето и лед е в душата...
И защо накрая толкова чувства прохабих, една година от живота ми ти подарих?
Но к'во от това и за к'во изобщо да ти дреме, защо да се замисляш какво животът ще ти вземе?
Защо да ти пука, че за тебе дадох всичко и трябваше да направиш едно усилие едничко!
Но знаеш, хората какво казват нали: ,,ще оцениш като загубиш близките си".
Пожелавам ти да го разбереш навреме, защото започва и на мен вече да не ми дреме.
И когато един ден се събудиш за мен, аз няма да съм там, защото съм наранен.
Помни това, но и друго ти помни, че винаги съм те обичал каквато си...