Тръгвал съм поне хиляда пъти –
залези и сутрешна мъгла.
Китарата. Студените й струни.
Песните, които не изпях.
Песни неродени, но жестоки,
песни за море и тишина.
Кой съм аз? Въпросът ме болеше.
Стрък коприва, трънче във пета.
Ангелът продаваше билети –
вход за рай пред Терминал 1.
И редяха се несбъднати поети
с куфари с наднормено тегло.
Дяволът преливаше с ракия
стари гробове и нови магистрали –
там, където всички още незаминали
двупосочно от живота си да бягат.
Тръгват си децата във редички.
Как мирише – сигурно на младост.
И гората моя все така е хубава,
облачето – все така ле бяло.
Тръгвам след децата остарели –
да надничам с тях във чуждите дворове,
да будувам с тях под чуждите звезди,
да заспивам с мили чужди хора.
Тръгвал съм поне хиляда пъти –
залези и сутрешна мъгла.
Китарата. Студените й струни,
песните, които не изпях.