SlawekЗаливът на времето

Спри, почакай! Нека нещо ти разкажа,
отвътре к'во ми е мога и да ти покажа..
Момчето вътре в мен сякаш още дреме то
и търся брод над залива на времето.
Назад искам да се върна, но няяма как,
мостът счупен е и продължаавам пак.
Нощите безкрайни, рисуват острови далечни,
където никога няма да бъда..
Старите снимки нашепват спомени,
напомнят ми за грешките сторени.
Оживяват картини от дни отминали,
губят се в тревожния бяг на годините.
В сълзи премръзнали пак давя се.
Как живея ли? Ми някак справям се..
И все пак намирам за усмивка сили,
дори и за такава да няма причини :]
Да бъда или не - вековният въпрос,
дали ще съм наведен или със вирнат нос.
Дали с последен коз ще се боря за насъщния
или с купища пари ще си остана същия.
Животът си върви със уморени очи,
светът измамен - не е за нежните души.
Приятелите броят се на пръстите на ръцете
и то май само на едната, не на двете.
Но свети мисълта у мен, че още мога,
след раните понесени, да се докосвам до бога.
Добре, забравеното старо е, толкова кристално,
кат се погледна отстрани ми става жално.
Ела насам, дочуй шепота на раковините
сълзите ми като кристалите на водопадите.
Знам добре братле к'во е отчаяние,
"времето лекува всичко".. едва ли бе..
Никога няма да успея да се върна назад,
времето лети лети безвъзвратно.
И най-съкровените мечти избледняват,
и остават някъде из заливите,
и знаеш.. нашият живот е кратък..
След теб остава онова което си раздал,
именно то остава в сърцата..