Едно дете, в ръце моливче стиска,
на Дядо Коледа то пише писъмце.
Със четири букви е това, което иска,
а пълни с обич цялото сърце.
Мама– написа бавно, сякаш да не сбърка
и от окото стече се сълза.
Огледа се и бързо я преглътна,
не искаше да знаят за това.Научило се бе да бъде силно,
приело някак своята съдба,
но бе дете и вярваше наивно,
на Kоледа, че стават чудеса.
Не искаше играчки, дрехи хубави,
че те не стопляха сиротната душа.
То искаше моментите изгубени,
със свойте близки, майка и баща.То искаше прегръдка нежна, чиста,
във своят дом безгрижно да расте.
Поредната сълза преглътна бистра,
поредната надежда му отне.
На листът бял стоеше само Мама,
а в мислите рисуваше небе.
Как да замести болката голяма,
която носи в малкото сърце?
Прибра писмото и го адресира,
с таз дума се изчерпваше света
и Дядо Коледа, ти чуй, ако те има,
дари със майки клетите деца.
…И тука и поета се разплака,
от краткото, но тъжно писъмце,
а ТО, остана в ъгъла да чака,
жадуваните майчини ръце…