Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост.
Който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее.
А комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Твоите буки и дъбове,
твоите шуми гъсти,
и цветята и водите,
агнетата тлъсти, и божурът, и тревите
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаж
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаж готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща,
и под студа и под снега
живот се захваща.