Емил ДимитровАрлекино

Върви каручката на стария Буо,
от град на град се нижат тъжни дни.
Каручката със скъсано платно
и куклите Мели и Арлекин.
Арлекино беше дървено човече,
в малкия театър на стария Буо.
Смееше са много публиката вечер
на издяланата кукла от дърво.
Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице!
В театъра на стария Буо,
играеше принцесата Мели.
През старото окъсано платно
се вглеждаше във нея Арлекин.
Арлекино гледа, всяка вечер плахо,
стария Буо със молещи очи.
Той едно сърце, в него да издяла,
за да може да се влюби във Мели.
Арлекино, Арлекино!
Арлекино без сърце!
Колко радости не знае дървеното ти лице.
Затрогнат от молбите му Буо,
веднъж го взе във своите ръце.
И в първото безчувствено дърво
с длето издяла мъничко сърце.
Арлекин обикна куклата Мели
и в любов безкрайна нежно засия.
Той игра тъй както никога преди,
но пламнал цял от обич изгоря.
Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.
Върви каручката на стария Буо,
останал сам със куклата Мели.
Над малко шепа пепел от дърво
той плачеше за своя Арлекин.
Арлекино, Арлекино!
Ти от обич изгоря,
таз последна твоя роля публиката не разбра.
АРЛЕКИНО! АРЛЕКИНО!
ТИ ОТ ОБИЧ ИЗГОРЯ!