Пеят весело капчуци, иде пролетта,
вън на двора тичат внуци, химн на младостта.
Весело е, а не зная как да го река,
прошка прося, туй не трая, що ми взе ума.
Ех, деца кой ще ми прости? Че забравихме доброто, детските игри,
ех, деца кой ще ми прости? Че в душите ни дълбоко слънце настани.
Старци сме, сега не можем с огън да горим,
истината ме тревожи, ще се примирим.
Докато тъпче ни лъжата с алчна си пета,
когато ни краде комата отне ми уста.
Ех, деца кой ще ми прости? Че отворихме вратите за люби, мрази,
ех, деца кой ще ми прости? Че оставихме теглото ся да ни мори.
Но животът продължава, иде пролетта,
и това ни задължава да стопим леда.
Да погледнем в очите бащината чест,
към сърца си на комити пак да пратим вест.
Ех, душа моля те прости, ти си нашата жарава в свидните ми дни,
ех, земя българска бъди, за народа сила свята дар ми отдели.
За народа сила свята дар ми отдели, за народа сила свята божия си ти.