Там нейде в равна Добруджа, в бяла къща голяма,
две мъжки рожби майчини, дворове пълни с радост.
Раснаха, та пораснаха, двамата братя левенти,
най-лични булки си взеха, алтън деца им родиха.
Пред Бога страха имаха братята Петър и Ванко,
пред майка мила и татко, пред святи тежки празници.
И рече Господ, изрече, щом в сърцата си носят
толкова хубост и песен, имане много да имат.
Даде им Господ, наспори къщите, чардаклийте,
равните двори, широки, пълни хамбари с жито.
Да имат тежко богатство, пълни шиници със злато,
със злато още грошове и верни добри другари.
Кахър на никой не кършат, вкусни трапези нареждат,
руйно си вино разливат и песни чудни си пеят.
По цяла равна Добруджа знаят за Петър и Ванко,
хубави песни че пеят и царски, че си живеят.