Не съм очаквал, даже на шега,
момичето да слезе там, където
морето мие с пясъчна ръка
на утрото събудено лицето.
Там има само шарени петна
и стъкълца от счупени шишета
и винаги е топла пепелта
от огъня на снощните момчета.
Имаш ли приятели? Плачеш ли понякога?
Пееш ли със вятъра? Пречиш ли на някой да живее?
Аз бях на онзи късен бряг
и мълчаливо гледах към скалите.
Момичето приседна между тях
и любовта зачака упорито.
Китарите им слуша цяла нощ.
Те пееха за същото момиче –
със Рубик-куб играещо в ръка
и неизменна рокля на карета.
Имаш ли приятели? Плачеш ли понякога?
Пееш ли със вятъра? Пречиш ли на някой да живее?
ИВАН ПЕНЧЕВ