Сякаш мама дойде и покани
моя спомен на днешния празник.
Бият чисти златисти камбани,
всяка своята притча разказва…
Непознати усмивки ме срещат.
Светлината по свещите стъпва…
Бяхме слаби, самотни и грешни,
но намерихме заедно пътя.
Грее слънцето ‒ златна икона,
и иконата в храма е слънце…
От душата сълза се отронва ‒
да порасне в синапено зрънце…
И ми става спокойно и леко ‒
не защото стоя пред олтара,
а защото във мене детето
кротко с Божия син разговаря.
ИВАН НЕНКОВ