Как би се спуснал този зимен дъжд
по грапавата буза на пейзажа…
Той чака само нашето “ела!”,
а просто няма кой да му го каже.
Отдолу в ноемврийската мъгла
мълчат багрянородните дървета,
отричат се от лято и листа
и хлопат с голи клони по небето.
Така отречени, горчим сега
на себе си, на старите си къщи.
И пак вали, но не и онзи дъжд –
роден, несътворен, единосъщен.
ПЛАМЕН СИВОВ