Тодор КолевЖалба за младост

Нямаше още никакви хора
около кафенето "Кристал",
късите рокли бяха на мода -
Емил Димитров едва беше запял:
(Арлекино, Арлекино)
Ей, синьо елече Ирина облече
в дългата, дългата тягостна нощ,
Кордов намери вълшебното цвете
и светът стана по-малко лош
(под дъжда, който чука в листата)
С него тогава горяхме от обич,
Лили пееше "малка съм аз...",
а на Витоша облаци нови
се прегръщаха, сякаш над нас.
Коста Цонев тогава пред всички
обяви "микрофона е ваш"
и излезе Богдана самичка
и и запя "нон се риен...".
Зеленеоко момиче откри
за Боян колко много неща са красиви,
а пък Годжунов, така и до днес
не разбра, че и розите май са бодливи.
А по Йорданка делфини тъгуват,
Гошо потъна сам в тишина,
Бисер все още е юноша бледен
в събота срещу неделя едва -
(аз съм само един юноша весел)
Ей, още очаква Мишо Мария
на булеварда, под кестен висок,
вятърът свири, сякаш с фуния,
песен из филма "Козият рог" -
(на - на - на на на, на - на - на на на на)
Мими възпя свойта майчица свята,
Петьо мъката своя прокуди,
а от малкия светъл прозорец
за Щурците света беше чуден.
Нямаше група Сигнал и каскади,
импресариа и "Може би",
Маргарита успя да запази
своя устерм за по-късни дни.
Нямаше диско, нямаше реге,
нямаше още Диана експрес,
нито на Васко кой, кой да му каже -
Тодор Колев го нямаше даже.
(Отвори ми, нося тишина)
ти ди ди, ти ди ди ти ди ди да.