Не чуваш ли далече, трепти във вечерта,
последен звук на стихнало пиано?
А в есенната вечер последните листа
сега се ронят, искам да ги хвана.
Порастна ли момчето което все така
откриваше във всичко малко чудо?
Порастнало е то, с възрастна ръка
докосва струните на спомена събуден.
И ето пак изгарят последните листа
запалени на есен и ги клади.
И вятарът повтаря, задъхан в есента,
далечно детство, закъсняла младост.
Отново свири в мрака, сега далеч от тук,
един мотив, познатото пиано.
И ето, аз го чакам, макар и вече друг,
дали се връща, трябва да го хвана.
Така ще продължава – сезоните се сменят,
но винаги остава един красив фрагмент.
Недоловимо чувство, в което оживява
един далечен спомен в случайния момент.