Закотвях се винаги
в чужди крайбрежия.
Не търсех уютен
мираж в хоризонти.
Студени вълни във
очите бележеха
панически ужас,
разбиващ се в гонгове.
Убийствено, ехото
счупваше дните ми.
Парчета от Слънце
събирах с надежда
и вятър заплитах
на плитка в косите ми.
Във мътни и кални
води се отглеждах.
Но кривия образ
вълните ограбваха.
В една се познавах,
но губех я с другите.
Да скоча след тях с
алчен шепот приканваха.
(Повярваха в нищо
единствено лудите).
А аз не повярвах,
противно на себе си.
Защо ли си мислех,
че мога да литна?
От котви покривах се
цялата с белези.
Изгубих се вече!
Дали пък не свикнах?