Той има белег на челото си
и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок,
самотният човек е малък.
Събира билки, или пък
с теслицата на спомените дяла
остане ли без работа.
И мъкне вехтото си одеало.
Докато другите крещят
или говорят за изкуство,
самотният човек на масата
лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове
той непременно ще остави
една сълза в очите,
или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа,
но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса
в дъното на коридора.
И тоя дом
да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде,
но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял
и под каква ютия,
за да научиш
трябва много вино с него да изпиеш.
Тъй както си върви,
с петно на ризата си чиста
самотният човек в тълпата се изгубва
изведнъж, като мънисто.
В едната си ръка той носи книга
за душата болна
а в другата самотният човек
въженце стиска в джоба.
И даже неговия дом
да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде,
но няма да се моли.