Ирина ФлоринДокога

Нея ще целуваш,
а ще виждаш всъщност мен.
Ледна тишина, хладна тишина.
После до прозореца ще пушиш отегчен,
в свойта самота, в свойта самота.
Сега я виждаш и привидно си щастлив,
пак лъжа и пак лъжа, и пак, и пак
(пак лъжа)
В главата звучи един въпрос страхлив,
докога, докога?
Докога?
Нея ще целуваш,
а ще виждаш всъщност мен.
Ледна тишина, хладна тишина.
После до прозореца ще пушиш отегчен,
в свойта самота, в свойта самота.
Избираш моя номер, липсвам ти нали,
а аз сама, и пак сама, и пак
(пак сама)
Звъниш ми всяка нощ,
когато тя заспи,
докога, докога?
Докога?
Нея ще целуваш,
а ще виждаш всъщност мен.
Ледна тишина, хладна тишина.
После до прозореца ще пушиш отегчен,
в свойта самота, в свойта самота.
Нея ще целуваш,
а ще виждаш всъщност мен.
Ледна тишина, хладна тишина.
После до прозореца ще пушиш отегчен,
в свойта самота, в свойта самота.