Бяхме деца, с надежда деца,
играещи с прежда деца, плетящи одежда деца,
с подслон от света злове, ама дойде денят и всичко си събра.
Две мушици блъснати в прозореца, но докога, докога, докога?
Може ли всичко за малко да спре, просто да легна и да почина?
Чувствам се като уморено хлапе, което плаче, но без причина.
Нали юнак без рана не мога да стана - белезите си крия под юргана...
Ела да видиш цяла планина!
Днес си мед през пролет, ти ме вкарваш в полет
и се чувствам толкова лек.
Утре идваш с отрова и ме вкарваш във гроба,
ето, пак съм нещастник проклет.