Понякога оставам твърде дълго
в часа между “обичам” и “желая”.
Да бяха тези релси петолиния,
каква ли песен би запял трамваят?
В пространството между “сега” и “вчера”,
където мисълта за теб ме ближе
по длани, по очи, по слепоочия –
та после се проклинам трижди,
през сън забързан и високо утро,
дочаквам изгревът да се захлопне.
Най-после тръгвам, а пред мен в тревата
безгрижно и мъдро
крачи Господ.
И умно е така, и безпощадно
пълзи потокът с нежното ти име,
През мен изтича до последна капка.
Светът е покорен и значи – ставам минало.
Понякога оставам твърде дълго.
От слънцето не смея да отпия.
Но изгревът бе днес така различен.
Не беше изгрев. Беше литургия.
ПЛАМЕН СИВОВ