Ваня КостоваСтранник в нощта

Догаря във мрака последна искра...
колко сам е човекът без вяра?
Дочух сякаш някой въздъхна отвън
и проплака камбана на сън.
Открехнах врата, влезе странник смутен:
скитник гладен, от всеки забравен.
Подгъна коляно, приседна до мен
и прегърби от студ рамене.
Подадох на странника чаша вино,
отчупих от днешния хляб.
Запалих му огън, постлах му легло.
Той ме гледаше кротък и благ...
Защо точно мен този клетник избра,
аз така и до днес не разбрах.
Той звук не отрони, но ясно видях
тиха обич в погледа плах.
Когато на изгрев погледнах свещта,
тя гореше висока и бяла.
Но странникът сякаш стопи се в нощта,
заваля пак в мен самота...
Къде ли се скиташ по грешния свят,
приятелю кротък и благ?
За теб всяка вечер постилам легло
и пак ти слагам и вино, и хляб.
Изтля на разсъмване нейде звезда...
колко сам е човекът без вяра?
Дано някой пак да въздъхне отвън,
да проплаче камбана на сън...
Аз чакам за тебе пред мойта врата,
мили Боже, смили се над мене!
Кога пак ще дойдеш на прага отвън?
Чух, проплаква камбана на сън...
Аз чакам за тебе на прага отвън.
Чух, проплаква камбана на сън...