bobi.Трескав сън

Тази вечер пак нетрезвен ще заспивам,
затварям си очите тежко и изстивам.
Дълбоко в кошмара страшен бавничко потъвам,
падам някъде, оглеждам се, в трупа си пак се спъвам.
Оказва се нагазил съм дълбоко в гора,
но защо ли пък навсякъде висят мъртви тела?
Учтиво ме помоли някаква мацка за фаска,
и видях че на ръката ми говори женска маска,
и ми казва да внимавам щото тука е опасно,
сега ще ми е странно докато не стане ясно.
Продължавам да ходя и стигам поляна
дето е от горе до долу с моливи застлана.
А тревата се оказа разпилени бели листи,
изписани с текстове и тракове златисти,
някои недовършени а други заебани,
маската ми обясни че всички тука са събрани.
Краката ме отвеждат до море от загадки,
буквално море от въпроси в тетрадки.
Придърпвам си една и започвам да чета :
"Защо поне в съня си не избягвам от света??"
Земята под мен внезапно почна да изчезва
озовах се в огромна, кървава мелачка месна.
Месото пък започна много бързо да се мели
и усетих кожата ми от плътта ми да се бели.
"Господи, защо на мене?!" почвам да крещя
и отново чува се гласа на мъртва тишина.
Съзнанието ми към дълбините ще пада,
докато накрая стигна до вратите на ада.
Рязка болка от кома тежка ме изкара'
и осъзнах че ме пуши устата свита цигара.
Бавно изгарям, но живота ме напусна,
пепелта ми леко пада в почва черна и я вкусва.
Отварям си очите и забърсвам си потта,
за кой ли път събужда ме смъртта ми в съня.
Не мога даже малко в мислите си да почина,
защото в главата ми - клане брутално като в Иво Джима..