bobi.Жълта симфония

Светло беше детството, всеки ден в квартала
да ритаме и бягаме и всеки като хала
постоянно навънка, във студ или пек
не мислехме какво ли е това да си човек.
Проблемите ни имаха простички решения
нямаше кинти и женски, във нашите намерения.
Само играчка плачка и много забавление,
променяхме си бързо всяко наше настроение.
Така всички пораснахме, в училище се вяснахме,
и следващите пет години всички с нещо блясвахме.
Някои бяха умни, други бяха силни,
случваха се всякви някви работи дебилни.
И имах приятел, който познавах добре,
носеше жълта шапка, където и да е.
Смееше се много, и беше учтив,
не беше нито спортен, нито много ленив.
Та той авера ми влезе във гимназия,
и скоро след това граматиката немска той намрази я.
Но беше му яко, някак нова среда
и не след дълго запозна се по-отблизо с любовта.
От всичко това, вече няма значение,
защото той се отнесе, по ново влечение.
И така в девети клас, се хвана на бас,
че може да изпуши във кутия всеки фас.
И всичко се започна, запали цигара,
и съзнанието му сякаш беше станало на пара.
В този момент, някак звучно се задави,
димът попи се в нерви, кръв и даже бели стави.
Но стана голям, за кратко време блесна,
и празната кутия от Marlboro не го стресна.
По-късно си изкара и първата тройка,
"изобщо не ми пука" каза и си взе на бройка.
Училището някак неуспешно обаяваше,
нов хоризонт пред него, нежно се задаваше.
Още малко порасна, и стана така,
че дойде моментът в който, да пробва трева.
Беше неземно, красиво и толкова просто,
нямаше на идея, чe вече беше в робство.
След още една година му изкараха Ани,
обясниха му че шмъркелите биват неразбрани.
А след още две реши, да каже не на коза,
на някво парти пробва, и първата си доза.
Така се запозна, със Жълтата дама
и под нейния чeхъл, до смъртта си той остана.
И всичко замина, превърна се в трагедия,
абониран беше само, за "жълтата" медия.
Всички го зарязаха, и остана сам,
всеки ден надрусан, или мъртво пиян.
Един път, обаче, много прекали,
говореха, че използвал заразени игли.
Казаха му нещо, и той се вцепени,
май осъзна, че да живее има само два-три дни.
Някак реши, да не тръгва така,
и запъти се бавно, към няква стара махала.
Седна на пейката, опъна ръкава,
и пак си легна с тая дето нищо не прощава.
Очите му светнаха, към черното небе.
и той си се представи отново кат дете.
Но вместо шапка жълта, седяща на главата
в него жълта беше станала единствено душата...