Стоях и гледах право в нея.
Окъпана във лунна светлина.
Пронизвах я със поглед и копнеех,
За миг поне аз болката да спра.
Че див пожар в душата ми гореше.
Да се удавя ли в обятията й пак?
Не себе си, а моята мъка,
Агонията ми, моят мрак.
Целуни ме и ще ти олекне.
Пропя тъй нежно тихо тя.
Аз сторих го и целият потръпнах,
Но болката не отлетя.
Напротив, с огнена си паст изпепели ме.
Съзнание превърна се в ревящ вулкан.
И нещо в мен прекърши се, изстенах.
Душата изгоря сред адски плам.