Минава си времето, отива си в нищото и сякаш не е било.
Превръща се в спомен, остава във вечното и вярваш, че е било.
Самотен се чувстваш и търсиш промяната, мечтаеш за онази любов –
ако я срещнеш, забравяш за болката и вярваш, че е било.
Надежди отглеждаш, илюзии храниш, залъгваш се, че е било.
Така или иначе си тръгнал към вечното – там знаят какво е било.
Живееш забързано, дишаш забързано, препускаш към смъртта.
Поредният спомен, оставащ във вечното – мъничка Божа искра.
Когато си тръгнеш и зарежеш живота си, сякаш сън е било.
Прекрачваш през прага на чувствата, мислите, разбираш какво е било.
Но вече късно да решаваш проблемите – било, каквото било.
Оставаш с надежда, че на живите в спомена прекрасно е всичко било.
Спомени – само те ще останат след нас.
Любовта ни – само тя ще възкръсне след нас.
Може би ще оставим частица от нас.
Има ни, ако някой си спомня за нас.
ТОДОР ЯНКУЛОВ